ЗВАТЕЛНАТА ФОРМА - КЛЮЧ КЪМ ДУХОВНИЯ ПОТЕНЦИАЛ.

 

Картината носи името: Разказвач на истории

ЗВАТЕЛНАТА ФОРМА В БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК ИЛИ ЗАЩО ХОРАТА, КОИТО Я УПОТРЕБЯВАТ, ИМАТ ВЪЗМОЖНОСТ ДА ОТКЛЮЧАТ ДУХОВНИЯ СИ ПОТЕНЦИАЛ.

Виждал съм множество публикации за звателната форма в българския език. До голяма степен те са в академичен стил.

Рядко или почти никога не съм срещал материал на достъпен популярен език.

Един такъв, който горещо препоръчвам, е на Иван Стаменов.
https://www.otizvora.com/2018/06/9965/zvatelniyat-padezh-i-noviyat-razdel-ezi/


Аз съм от хората, които не гледат на света единствено в материалния му и веществен аспект. Ние сме същества, които биваме повече духовни, отколкото материални, при все че материята е тази, която доминира във видимото. 

Съществуването на звателна форма е една от тайните, които ако разберете, никога повече няма да се откажете да я ползвате. Особено ако държите на духовното си израстване. 

Българският не е единственият език, който борави все още с тази форма. Има и такива, които са имали, но НЕЩО я е унищожило. И повярвайте ми, това далеч не е развитието на езика. 

След като прочетете този материал ще разберете и кое е това НЕЩО или КОЙ е ТОЗИ, който унищожава звателната форма и защо за НЕГО това е толкова важно.

Бидейки духовни същности ние (или поне част от нас) все още имаме възможност за комуникация и връзка с духовната реалност. 

За да бъде осъществена тя обаче от веществения към невеществения свят, ние имаме нужда от връзка, контакт или да го наречем „мост“, по който двете страни да влязат в съприкосновение.

Духовните учения наричат това най-често МОЛИТВА.

Ведическият индуизъм използва и една друга подобна практика, която се нарича „мантра“.

Думата мантра е от санскрит и се състои от корена man – manas – „съзнание“ и наставката – tra, означаваща „инструмент, средство“. Ето защо буквално „мантра“ означава „инструмент на съзнанието“. Мантрите са предназначени за освобождаване на ума от илюзията и материалната обвързаност.

Ползват се като ритмични „удари“ върху черупката, в която духовният ни аспект е „заключен“. Тоест своего рода средство, чрез което се задвижват звукови вибрации, предизвикващи реорганизация на материалната ни обвивка и освобождаване на духовната ни сетивност.

Във ведическите писания е записано, че боговете обичат криптиката. Те имат истински имена, които хората обичайно не ползват. Такива имена имат и предметите - те отговарят на тяхната същност. Хората основно ползват неправилните форми, за да не получават прекомерна духовна власт, когато призовават божествения свят. Израствайки по пътя на духа, някои хора могат да достигнат до посвещение в истинските форми, така те в пъти по-бързо получават не само достъп и качествена комуникация с невидимия свят, но стават и способни да прекрояват материята. Това е изключителна отговорност и само малцина получават тази привилегия след съответното спечелено доверие на засвидетелствано посвещение в опазване на същността. Това е нужно, за да не бъде разрушавана хармонията.

Имената (или названията) както на духовните същности, така и на материалните могат да бъдат приЗОВавани. Когато това бъде извършено с правилната форма веднага се получава различен вид връзка на комуникация. Тоест осъществява се на звуково вибрационно ниво добра и балансирана духовна настройка. Между двете страни има взаимност и разбирателство. 

Нека погледнем какво ни е показано и в Библейските писания: 

„Аз ще се изявя като свят в онези, които се приближават към Мен, и ще се прославя пред целия народ“  Левит 10:3

„И тая трета част Аз ще прекарам през огън, Пречиствайки ги както се чисти среброто, И изпитвайки ги както се изпитва златото. Те ще призоват Моето име, И Аз ще ги послушам; Ще река: Тия са Мои люде; А те ще рекат, всеки един: Господ е мой Бог.“  Захария 13:9

В първия пасаж виждаме особения вид посвещение, което се изразява като приближаване на едната страна към другата. Това предизвиква надестествена изява на божествената реалност пред целия народ, като проводник се явява приближилият се.

Във втория пасаж виждаме как проводникът бива пречистван и възпроизвеждан като качествен такъв, за да има последващата връзка. 

- Те ще приЗОВат МОЕТО ИМЕ. И Аз ще ги послушам. (тоест ще извърша това за което ме викат, зоват.)

Ключовият момент тук е приЗОВаването на НЕГОВОТО име.

В последствие виждаме изразена и близостта между двете страни:

„Ще река: Тия са Мои люде; А те ще рекат, всеки един: Господ е мой Бог.“

Може би още се чудите къде точно става връзка с темата за звателната форма в българския език.

Тук ще добавя още нещо от библейските писания и после ще премина към същината.

На времето чувах как се молят в определени християнски общества, които бяха спрели да ползват звателната форма, мислейки си, че така изразяват по-голям авторитет и интелект, но всъщност просто подражаваха на западния изразен модел.

Тогава за първи път чух някой да ми казва не СлавянЕ, когато се обръща към мен, а Славян.

- Здравей, Славян! Адмирации за твоята посветеност и респект към твоята отдаденост! Ще се моля за твоя просперитет.

Молитвата започваше и звучеше така:

- Ти небесен Баща, простри ръка на протекция към служител Славян...

Всичко това беше толкова престорено и мъчно, че българската ми глава не побираше как въобще е възможно да не се усещат. 

Пасажът, който исках да ви покажа, е така наречената „Господна молитва“. 

„А ти, когато се молиш, влез във вътрешната си стаичка, и като си затвориш вратата, помоли се на своя Отец, Който е в тайно; и Отец ти, Който вижда в тайно, ще ти въздаде [на яве].“  Матей 6:6 

„А вие се молете така: ОтчЕ наш, Който си на небесата, да се свети Твоето име!“ Матей 6:9 

Надявам се ясно виждате вътрешната уважителна форма, тайното място, съкровеното и скъпоценното. Пасажът ясно дава отговор, че невидимият свят не се задвижва от материални демонстрации и поведение във видимото за всички. Напътствията как да се молиш, тоест да влезеш в контакт, са свързани с влизане от видимото в тайното (вътрешната стаичка). Бащата (или Отец) е във формата на СВОЙ и ТВОЙ „на своя Отец“, „Отец ти“. 

Но най-много искам да обърнете внимание на начина, на молитвата изразена в българския. 

„А вие се молете така: ОтчЕ наш...“

Няма го безЛИЧНОто обръщение „Небесен БАЩА“. Проблемът не е в думата „баща“, а в липсата на звателна форма. Защото „Отец“ в звателна форма е „ОтчЕ“, а „Баща“ е „БащицЕ“.

Липсата на правилната звателна форма възпрепятства осъществяването на връзка. БезЛИЧНАта форма, обезличава и поставя преграда между двете страни. Същността няма да бъде задвижена. Тя липсва въобще. А същността е сърцевината. Там е разбирателството, мира, хармонията, любовта, надеждата и вярата. Там е и силата която ви е нужна.

Ето сега е моментът да ви покажа какво и откъде идва способността гласът ни да бъде чуван. Как ние влизаме в ниво комуникация отвъд размяната на думи.

Звателната форма е остатък от звателния падеж в българския език, но както ви казах вече не само българския език е имал това богатство. Просто при нас все още съществува, макар ожесточено да се борят да го унищожат.

Звателната форма в латинския се нарича вокатив (vocativus). Коренът е „vocō“, който означава „извиквам“, „призовавам“.

Не може да извикате нищо във видимия свят, камоли от невидимия, ако не го наЗОВете лично. А когато наЗОВете нещо или някого в личностен аспект, вие го приЗОВавате. Но това не е всичко. Звателната форма има вокалната способност да осъществи и предизвика вибрацията на същината.

За да бъдете чути, трябва да имате първо глас, а именно това означава “voco”. По-точно означава (викам), а глас е „vox“. Това е произходът на думата „вокал“. 

Нека сега да обясня и нещата с българското „ЗОВ“. Тази дума не просто означава „вик“. Тя е със значението на личното име, същината. Не случайно въпросът „Как се каЗВАш?“ съдържа корена „ЗВА“. В стария български се използва и синонимната форма „Как се ЗОВеш?“ или „Как те ЗОВат?“.

Много внимавайте сега! Когато идваш в различни етапи на своето развитие, било материално или духовно, ти увеличаваш своя капацитет. Тоест стигаш по-високо място или позиция. Това означава, че получаваш нова титла, ново име, ново ЗВАние. Но за да полЗВАш тази нова позиция, ти трябва да бъдеш приЗОВан от онзи, който те повишава и трябва да отидеш и влезеш на това по-високо място, позиция и да влезеш в това ЗВАние. Затова и в физическия и в духовния аспект това се нарича приЗВАние.

Съществува практика когато духовниците влизат в посвещение да им бъде давано ново име. Това се е правило и когато някой велик войн извърши подвиг. Получава ново име или епитет.

Вижте сега този пасаж в книгата Откровение 2:17

"...На тогова, който победи, ще дам от скритата манна; ще му дам и бяло камъче, и на камъчето ново име написано, което никой не познава, освен оня, който го получава."

Ако отидете в дадена фирма и искате да говорите с управителя, вие казвате на служителите ИЗВИКАЙТЕ, сиреч „приЗОВете шефа си“.

За да дойде шефът, наЗОВавате, че искате да дойде ЛИЧНО той, нали?

Не можете да очаквате, че ще дойде той, ако не зовете званието или името, същината. Не искате чистачката или бояджията, искате управителя.

Ето това е силата на звателната форма. Тя осъществява същинската връзка с конкретика.

Представете си молитва по следния начин:

- Господ Исус, искам твоя мъдрост и сила да се изявяват в живота.

За кой Исус става въпрос? За Исус Навин, за Исус Христос, за Исуската от Столипиново или за Благо Джийзъса?

Сега вижте същата молба.

- ГосподИ ИсусЕ, искам твояТА мъдрост и сила да се изявяват в живота МИ.

За някой това е нищожна разлика, но всъщност не е. Липсва дори ОПРЕДЕЛЯЩОТО членуване. Единия пример е извън същината а другия е конкретно в нея.

Конкретиката не е само във фамилията, епитета или титлата. Тя стартира, започва точно със звателната форма. А именно „ИсусЕ“.

Българският е изключително стар език. Той е запазил форми, които липсват дори в други „славяноговорящи“ народи.

Санскрит е един от най-древните индоевропейски езици и е най-близък до семейството на нашите езици.

Да се върнем за един пример към мантрите:

Думата Хара е форма на обръщение към енергията на Бога, а Кришна и Рама са обръщения към самия Бог. Кришна и Рама означават върховното удоволствие, а Хара е върховната енергия на удоволствието на Бога, която в ЗВАтелен падеж се променя в ХарЕ. Върховната енергия на удоволствието на Бога е това, което способства да Го достигнем.

Нека използвам и още един пример:

Когато ползваме ЗВАтелните форми, ние натискаме ЗВЪнеца, който иЗВЕстява отсрещната страна за нашият ЗОВ и прави контакт със същината.

Не съществува отклик (контакт) без призив!

Старобългарската дума ЗъВАТИ означава повикване по име. Истинското, същинско име.

Сега отново искам да насоча вашето внимание.

На авестийски zavaiti е „зове“. На староиндийски havatē е „зове“. На санскрит е ahvana и ahvayati.

Да призовеш същината на някой, означава буквално да го хванеш.

Може би сте чували митични разкази за хора, които владеят някой елемент. Камък-земя, вода, въздух, огън. Наричат ги повелители, но има и друга дума за тях. ХВАТАРИ, тоест призоваващи, владеещи и управляващи елементите.

Някой хора казват, че когато ползват звателна форма, звучи грубо. Не уважаеми. Това не е грубост. Това е звънеца.

Някой настоява за вашето внимание и въвежда сериозност. Тогава и само тогава умалителното фамилиарно ЦветЕ може да премине в ЦветелинО, ВанчЕ или ВанЕ в ИванО или ИванЕ и така нататък.

И да задам сега няколко въпроса. 

Кой би искал същинските връзки на хората да бъдат разрушени? 

Кой би искал духовната ни връзка с божествения свят да бъде разрушена? 

Кой би искал едни социални същества да станат асоциални? 

Да бъдат изолирани, под карантина, заключени, отделени. Локдаун ли му казваха?

Кой?

Онзи, който ви счита за тор, за нищожества, добитък и неговите слуги. Животни, лишени от съзнателен живот. Онзи, който иска вашите души.