Приказка за Елена и Враната

Имало едно време в една тиха гора благороден Елен - висок, строен, с рога като златни клони. Той бил цар между дърветата не със сила, а с мъдрост и кротост. Еленът събирал зверове и птици на събор край извора, където всеки можел да покаже дарбата си - кой песен, кой слово, кой зърно мъдрост. И гората живеела в мир. Сред същата гора живеела и Стара Врана. Дълги години тя стояла до Елена и се хранела от неговата щедрост: – Ей, Елене, благороднико, без тебе гората не свети! - грачела тя. А Еленът ѝ давал място на съборите си и нейните думи се слушали. Но ето какво се случило: като чуела други врани да грачат зад гърба на Елена, и тя пригласяла: – Тъй е, тъй е, Еленът все търси внимание, самонадеян е, център иска да бъде! И колкото повече грачела, толкова повече изгубвала силата си, а и без друго била на възраст. Минали години… Все повече затихвало нейното име. Все по-малко животни питали за Старата Врана. И ето че един ден пак долетяла при Елена: – Елене, благороднико горски, дай ми пак място на твоя събор! Нека пак думите ми се чуят, нека пак да се върна между почитаните! Тогава гората притихнала - зайци, катерици, птички - всички слушали. А Еленът изправил златните си рога и казал с глас ясен: – Врано, помня доброто, помня и злото. Но аз не държа злоба в сърце. Знай - който търси път към извора - вода ще намери! А който хвърля кал във водата - сам мътилка ще пие! Който с лошо грачи, с лошо се връща при него! Който добро сее, добро ще пожъне! И пак ѝ дал място край извора. Но вече всички знаели: Враната пак е на събора, ала думите ѝ тежат толкова, колкото е чисто сърцето ѝ. Оттогава в гората разправяли: „Еленът с мъдрост владее, не с рога. Смирението е сила, а користта сама себе си кълве.“