Стари сведения за българи и власи. Кои са те?

 

кликни, за да уголемиш изображението

След като всички се справихте почти перфектно с основното, което ви поставих като задача, и прочетохте текста е време и да ви разкажа не само откъде е текстът, който прочетохте, но и защо успяхте да го прочетете. (Задачата бе поставена ТУК)

Успяхте, защото е на старобългарски.

„Азъ иже въ Христа Бога благовѣрнии и христѡлюбивии и самодръжавни Іѡ Мирча, великыи воевода и господинь, ѡбладаѫщоу ми и господствѡщоу ми въсеи земи Угровлахіи и запланинскым еще же и кѫ татарскым странам и ѡбапол по въсемоу подоунавиоу даже и до великаго морѣ, и милостиѫ божіеѫ и Дръстроу градоу влад(а)лец.“

новобългарски:

„Аз, в Христа Бога благоверен, христолюбив, и самодържавен Йо (Йоан) Мирча велики воевода, господин по Божия милост, и по Божие дарование владеещ и господствуващ над цялата Угровлашка Страна, Запланските Страни, и двата бряга по цялото поДунавие, даже до великото море (Черно море), както и на град Дръстър (Силистра) владетел.“

кликни, за да уголемиш изображението

Това е текст от грамота на влашкия воевода Мирчо Стари. Представлява хрисовул (указ). Написана е в град Гюргево през 1409 г.

За онези от вас, които не знаят кой е Мирчо Стари (Мирча Великий воевода) и защо е на български, е следващият разказ.

Баща на Мирчо е войводата Радул, по-известен като Раду I. Той е четвъртият владетел на Влашко между 1377 и 1383 г. В италианската хроника „Cronaca Carrarese“ („Карарска хроника“) от ХІV век, Радул воевода е записан като български принц схизматик. „Radano principe di Bulgaria infedele“.

Преди него е Владислав I (Влайку войвода). И Влайку, и Радул са от фамилията Басараб. Лелята на Влайку - Теодора Басараб, е царица на България и жена на Иван Александър.

Никола Александър Басараб е баща на Влайку и Радул и е вторият владетел на Влашко, който наследява баща си Иванко I Басараб, първият владетел на княжество Влахия.

Нека отговоря на въпроса защо влашките, а и молдовските воеводи пишат и водят цялата си документация на български?

Влахо-българските грамоти и хронологично следващите ги влахо-молдовски грамоти са паметници на българския език и средновековната история от земите на днешна Румъния, създадени най-вече от влашките и молдовските войводи в периода ХIV-ХVII век.

Това са автентични извори и ценни свидетелства за народните говори в Румъния, които принадлежат към групата на българските говори и за историята на българския език.

Титулът на влашките воеводи се извежда пряко от името на българския владетел от второто българско царство Йоан Асен (Иван Асен I, наричан също и Белгун).

Титулът в грамотите се среща със съкращението Iw

„ Iw млади Бесараба воевода и господин всеи зимли угровлахиискои"

Българският е официален език на властта, народа и църквата във Влашко векове наред. Грамотите са написани на говорим български език, съществено отличаващ се от средновековния църковен български език, използван в богослужебната литератуа.

Интерес будят някои сведения за естеството на власите през онези времена.

Ето какво се казва в Манасиевата хроника.

„По-рано тази земя се наричаше Мизия. Бидейки безчислено многобройни (българите), те изпълниха и тази страна на Дунава, и онази до Драч и по-нататък, защото и власите, и сърбите, и всички останали всички едно са.“

кликни, за да уголемиш изображението

Българите, власите и сърбите са посочени като едно и също. Това говори не само за родствено Ст, но и за език.

За първи път власите са били споменати в писмени източници през Х – ХІ век.

Българският владетел Калоян се е титулувал „"Rex Bulgarorum et blachorum"(крал-цар на българи и власи)“. Така е титулуван и от папата. Този титул ползват царете ни от династията на Асеневци.

Калоян пише на папата, че българските владетели Самуил, Петър и Симеон са получили корона и патриаршеско благословение от Римската църква и всички те са били царе на „българи и власи“. 

Власите не са една единствена група; също така под името власи в различни периоди на историята се разбират различни неща. Романизирането на отделни групи на Балканите датира от времето на Римската империя, но мащабите далеч не са били такива, каквито се представят в някои исторически школи.

В един идеален свят днес и българи, и власи щяха да се гордеят, че имат обща история, общи владетели, че са били един народ и са говорили един и същи език. Няма значение, че днес едните говорят романски език.

Има ли основания да считаме, че влашкият език на Калояновите власи не е бил романски и ако да - кога това население е било окончателно романизирано?

Ако вие сте разумен човек, ако можете да боравите коректно с главата на раменете си, то при наличието на достатъчно исторически източници и аргументи би трябвало да можете сами да видите реалната картина.

Ще ви посоча един хронологичен исторически анализ, чийто линк ще публикувам в самото му заглавие.

„Valachico lingua /Old Bulgarian also Church Slavic lingua/ - данни и съответен времеви обхват“

Допълнение към статията "Болгарский език /лат. терм. Valachico - Балхико/, с геополитико-научен термин "Церковнославянски"".

Официално установени данни и времеви обхват на Valachico lingua /лат. терм./:

1390 г. - Мирчо І Воевода издава грамота към полския крал Владислав ІІ Ягелон, като същата е преведена на латински език за нуждите на полската кралска канцелария, като в преписката се указва, че оригиналът, издаден от Мирчо І, е на "lingua Valachica scriptum".

източник: латински

1484 г. - между султан Баязид и полски търговци е бил разменен документ на "idiomate valachico scriptus" /вероятно документът изхожда от Баязид и е грамота-привилегия за търговия, каквато са давали преди това за тези земи българските царе/.

източник : латински.

16.09.1485 г. - Васална грамота от Стефан Велики. На полето на васалната грамота, представена от воеводата Стефан Велики на полския крал Казимир /16.09.1485/, има "интересно допълнение": "«Haec Inscriptio ex Valachico in Latinam versa est sed Rex Ruthenica Lingua scriptam accepta»" "Преведено от блахико /= български или църковнославянски/ на латински, но кралят прие екземпляр написан с формата на рутеника език / руски език /". 

източник: латински.

Ако влашкият от 1485 г. беше латински, преводът му се обезмисля. Сега внимателно прочетете следващия източник, за да видите ясно какъв е бил влашкият език в онези времена.

1540 – 1568 г. Nicolaus Oláhus /фамилията е тюркска форма на “Блахус”/ - католически епископ в Унгария, контрареформатор и инквизитор /длъжност на Светата Римска Божия Църква в периода, сиреч “църковен следовател”, разследващ деяния прогласени от Св. Римска Божия Църква за престъпление/ пише, че по времето, когато пише /средата на ХVІ в./ езикът на “блахите” limba valachica не е limba romana /=latinum/ - "...Limba lor şi a celorlalţi valahi a fost cândva romană /бел. = latinum/..." /в превод от латински на съвременен румънски език/ и допълва, че те следват православието /по гръцки канон/. От цялостното систематизиране тук се вижда, че блахите /valachi/ имат богослужебни книги на своя собствен език /limba valachica/, като формите на езиците на “рутените” /руския език/ и “сервианите” /сръбския език/ са негови диалекти.

източник: латински.

Ако сервиянският и рутенският езици са били диалектни форми на влашкия, то тогава в тези времена той е бил част от „славянската езикова група“.

25.06.1595 г. -Полският нотариус в Краков Симеон Свиеровски на 12 юни 1595 г. е заверил документ на Петър Шопа на родния език на последния „ex lingua valachica”

източник: латински.

Следващото сведение ясно заявява, че сръбският и влашкият са в една езикова група.

1630–1642 г. - епископ Максим Предоевич /1630-1642/ - Крижевски епископ, Гръко-Католическа църква /Униатска църква/, Хърватия, пише: "lingua Serviana quae apud nos Valachica dicitur" “Езикът Сервиана /= сръбския език/, който у нас е прието, че е форма на Блахико /=българския или църковнославянски/”

източник: латински.

1651 г. - Псалтир написан на “valachico lingua” в гр. Белград, Алба Юлия - стр. 4 параграф 8 от Lesicon románescu-látinescu-ungurescu-nemțescu от Petru Maior

източник: латински

14.09.1651 г. - Загребският католически епископ Петър Петретич описва преселване на население от латинската географска единица “Расция” /или “Сервия”/ случило се около 1600 г., като посочва че пристигнали много “блахи – valachorum”, а по-точно “расциани”, а по-точно “сервиани”. Забелязваме градацията от общото /блахии/ към все по – частното /расциани и накрая сервиани/. "..ex Turcia sat frequenti numero gens Valachorum sive Rascianorum vel potius Servianorum in confinia Croatiae et Sclavoniae contra Turcas situata advenisset."

източник: латински.

1662 г. - Същият загребски католически епископ Петър Петретич отново пише за “Блахи” - Valachi /общо название/ или “Расциани” /частно, географско название/ или по-точно “Сервиани” /най-частно уточнение - от тази част на “Расция”, която е кралство Сервиа; бел.: част от "Свещената римска империя", Imperium Romanum Sacrum или Holy Roman Empire/ "Valachi siue Rasciani uel ut verius dicam Serviani nam ex regno Serviae prodierunt"

източник: латински.

1698 г. - Църковно евангелие Juris Canoniei Tergoveshti in Valachia Transalpina, написано на “valachico lingua” - стр. 4 параграф 8 Lesicon románescu-látinescu-ungurescu-nemțescu от Petru Maior

източник: латински

1720-1730 г. Матиас Бел пише на латински, че "блахския език е много популярен /вулгатиус/ в Темешвар" The hungarian historian and geograph Mathias Bel, which visited Banat between 1720-1730, will note: "hic est ut nihil sermone valachico Temesvarini sit vulgatius"

източник: латински

1770-те г. - съставяне на речник от valachico на latinum, автор Самуел Клайн. Dictionarium Valachico –Latinum Klein, Samuel Father 1745 - 1806.

източник: латински

1791 г. - в "Supplex Libellus Valachorum" са цитирани данни на лингвиста Самуел Клайн за езика "valachico" /Vlachi seu Valachi/, като последният е причислен по своята същност към групата езици "slavicis".

изтоник: латински

1825 г. - - съставяне на речник от valachico на латински и немски език на основата на този на Самуел Клайн - Scoala Ardeleana "Будски лексикон", като името на езика "valachico", използван в този географски ареал, е променено с ново име "romanesc" от съставителя на речника гръко-католическия протопоп Петро Майор /в превод Петър Велики или Големи/

източник: латински.

1861 г. - към тази дата, според изследване на университета Ка Фоскари във Венеция (Università Ca' Foscari di Venezia), езика - с бивше име "valachico" и ново име "romeno" /по отношение географския ареал Дунав - Карпати, от двете страни - Днестър/ - е с 20 % латинска лексика, в останалата си част, извън дребни други заемки, е български /сиреч старобългарски, сиреч църковнославянски, сиреч "slave"/.

източник: Studi condotti e diffusi dall'Università Ca' Foscari di Venezia e dal Ministero dell'Università e della Ricerca Scientifica: "Progetto ALIAS: Approccio alla lingua italiana per allievi stranieri"

ЗАКЛЮЧЕНИЕ:

Да се сравни езика, в посочените горе документи от латински характер, с езика на документите от "старобългарски" или "църковно славянски" характер за съответните години и периоди! Да се следи развитието и евентуалните промени в езика за съответните периоди! Еднакво ли протичат и семетрично ли се развива!

Информация, която може да се извлече от латинските източници за “valachica lingua”, към днешна дата:

1/ На този език са писали грамоти Мирчо І /1390г./, Баязид ІІ /1484г./ и Стефан Велики /16.09.1485г./

2/ Диалект на този език е сръбския език /lingua serviana/

3/ Диалект на този език е руския език /lingua ruthenica/

4/ Този език е официално признат за църковно служене по православен канон и са издавани църковни книги /псалтири, евангелия/

5/ Този език не е латински към средата на ХVІ в.

6/ Този език е от най-разпространените в Банат към нач. ХVІІІв.

7/ Съставяни са речници за преводи от този език /преобладаващо "slavicis", все още, според съставителя Самуел Клайн/ на латински език към края на ХVІІІ-нач. ХІХ в.

8/ Към 1861 г. езика /в частта му по отношение на придунавските княжества/ е с 20% латинска лексика.

И за финал, грамотата чийто фрагмент ви показах е на Мира Стари, баща на Влад II Дракул и дядо на Влад III Дракула, наричан и с прозвището Цепеш.

кликни за да уголемиш изображението

Допълнителна информация от Л. Милетич и Д. Агура, ТУК. 

Пещерата на посвещението

 

кликнете върху изображението за да уголемите

Пещерата Нуку е част от преходния регион между хълмовете северозападно от Бизау и същинските Карпати. Разположена е на 728 m над морското равнище. Принадлежи към по-голям комплекс от пещери, от които две съдържат гравюри, подобни на тези, които ще покажа.

Пещерата има петроглифи от праисторически времена. Вътрешността и всъщност има формата на вулва (Тя е от така наречените пещери утроби).

Около 20 метра по-надолу от входа на пещерата има камък с фалосообразна форма, който е вероятно свързан с праисторическия и култов контекст.

Екстериорът и предоставя други знаци, изрязани по същия начин като тези от вътрешната страна и които свидетелстват за култова дейност около самия паметник.

кликнете върху изображението за да уголемите

Праисторическите гравюри врязани в скалата са направени от мъже.

Предната част, до около 3 м от входа, е използвана само за средновековни гравюри; обратно, в по-вътрешната част, изпълнена с праисторически изображения, поставянето на фигури и надписи от средновековието далеч не е толкова брутално, колкото се очаква.

Старите изображения са на акинаци характерни за скити и масагети. Къс двуостър меч, кама или кинжал. В Тракия те се ползват през бронзовата и желязната епохи.

В проучването на V. Sîrbu са описани на южната стена 22-24 оръжия, на северната стена 27-30. Разпознават се около 40 кинжала, 3-4 върха на копие, 4-5 върхове на стрели и няколко неопределени знака. Общият брой е от почти 140 гравюри.

Средновековните обитатели са повлияли върху възможността за по-детайлно изследване на изображенията от бронзовата епоха. Повърхността на скалата е мека и позволява изображенията да са изчертани с метал или дори кост.

Теоретично не трябва да се изключва възможността поне част от тези ритуални гравюри да са възпроизведени със самото оръжие, което е било сакралният предмет, превръщайки се в символ с помощта на себе си, като култов инструмент. Тоест с кинжала „акинак“.

Освен петроглифи по двете стени на пещерата утроба има и няколко скални ниши.

кликнете върху изображението за да уголемите

Най-близките примери като аналогии на тези ками, кинжали (акинаци) са намирани на Балканите, но са откривани и на други места.

В пещерата е регистрирано култово функциониране от късния неолит до средата на бронзовата епоха. Смята се, че е била използвана за посвещение. Тук са идвали млади мъже, които влизат в пътя на войнското, култово посвещение. За периода на тяхната инициация или преминаването от момче към мъж-войн. В предвид, че изображенията на мечове са в дълбочината на скалната вулва „акинака“ влизащия младеж в инициацията на посвещението към мъж-войн би могло да се осмисли и като своеобразно оплождане на богинята. Тоест той става мъж.

Пещерата Нуку представлява много рядко явление. Фигурите на врязани/гравирани оръжия в пещера в Румъния до този момент е уникално.

Описанието е преразказ на най-същественото от научната публикация „UN MONUMENT DIN CARPAŢII ORIENTALI CU REPREZENTĂRI DIN PREISTORIE ŞI EVUL MEDIU – NUCU - “FUNDU PEŞTERII”, JUDEŢUL BUZĂU –„

От съдържанието и се разбира, че в нея би трябвало да присъства текст на Ştefan Chiţu, Documents médiévaux concernant la zone de Bozioru-Nucu (страница) 447.

Именно там трябва да са разгледани проучванията за кирилските надписи. В публичното пространство https://www.academia.edu/ по темата са качени две публикации. В съдържанието и на двете е посочено присъствието на текста на Ştefan Chiţu. И в двата файла, този текст е отстранен и той не е достъпен за широката общественост.

Публикациите може да изтеглите от ТУК. Те съдържат сравнително богат снимков материал с приемлива резолюция.

От приложените изображения доволно добре личи, че кирилския текст е на български. Срещат се някой рунически и глаголически графични символи, както и такива на гръцки най-вече касаещи религиозните абревиатури на спасителя около изображения на кръстове.

Никъде в публичното интернет румънско пространство не се открива и дума за тези текстове на български език.

В Yotube има няколко телевизионни предавания за тази пещера, където текстовете се представят като пример за „прото-румънски“, румънска кирилица и глаголица. Това може да бъде проверено в описанието на видеото на линка който прилагам: https://youtu.be/HwaG6MlO9Ms

Там е написано следното: Petroglifele din munții Buzăului sunt scrise în proto-română, glagolitică, chirilica românească, greaca veche.

Не съм попадал на български научни публикации по темата и нямам представа дали някога са били изследвани от представители на българската наука.

Скалните църкви в планината Бузъулуй представляват комплекс от остатъци от скални конструкции с доминиращи култови и убежищни функции, чийто произход понякога се връща към праисторията, разположени в района на югоизточната дъга на Карпатите , главно в района на Culmii Ivănețu, но също и вдясно от Buzău в масива Siriu, както и в съседната област на Curbură Subcarpathia ( Dealurilor Botanului ) на площ с дължина над 80 km.

Няма съмнение, че по време на ранното християнство в долината на Бузъу е имало християни, както и организиран църковен живот с църкви, свещеници и епископи. Проповядвано отляво на Дунава от особено активна мисия, насочвана както от църковните власти на Малка Скития (Добруджа), така и на Кападокия чрез грижите на Свети Василий Велики, християнството се разпространява сред така наречените готи или иначе казано старите гети, сред които то е арианско. По удивителен начин и без особен конфликт арианството се адаптира към старите предхристиянски вярвания на населението. 

Атанарих (княз на гетите наречени и славени) заповядва кървавото преследване на тези готи които са били ариани (сред жертвите е мъченикът Сава Готски, известен като "Свети мъченик Сава от Бузеу"). В самата пещера на кирилица е изписано името Сава. В резултат на това първият ариански епископ Урфил през 348 г. се оттегля поради гонения с група вярващи в северната част на днешна България. (родителите на Урфил са от Кападокия. Те са от същия етнически състав като гетите сред които живеят. Говорили са език близък до нашия. Това улеснява изключително разпространението на арианското християнство сред гетите.) 

Атанарих в периода (365 – 381), е вожд на тервингите, които обитават Дунавската равнина и земите, разположени западно от р. Днестър през 3 и 4 век. 

Съществува хипотеза, че етимологията на името „древляни“ (едно от славяноговорящите племена) изхожда именно от тервингите. Готите наричали горските жители тервинги (буквално „обитатели на горите“). Очевидно името "древляни" се е появило в резултат на интерпретация на гетската дума "дервини" (дървесни).

Изследването на руническите, глаголическите и кирилските надписи е от изключителна важност. 

В същият район има изумителен скален мегалит с рунически надписи. Подобно на тази пещера, той е напълно непознат както за българската наука така и за широката публика.

Въпреки, че е изключително трудно да се намери по-обширна информация, при първа възможност ще ви запозная с всичко, което разполагам. Сигурен съм, че ще останете приятно изненадани от онова, което ще видите.